Представи си себе си в тъмен проход.
Ходил си бос известно време и в един момент се чувстваш изгубен.
Тотално изгубен … така, както си се губил като дете – знаеш само, че си жив и нищо друго…

Толкова е тъмно…
Ходилата ти стават твои очи и те водят нататък…
Страх те е, но те тегли нататък – любопитен да знаеш какво има след следващия завой.

Там има звуци…
…човешки гласове пеят в далечината.
… а може би е наблизо. Какво е далеч и какво – наблизо?

Има мирис във въздуха, който те кара да спреш.
Миризмата ти е позната.
Толкова позната, но неопределена, че те залива с усещания за спомен.
Не определен спомен – картина, която си виждал или момент, който си спомняш – а връзка с нещо, което преодолява времето…
…нещо, което не помниш, но винаги е с теб.

Следват още завои, и още обрати.
Потапяш се в пълна тъмнина.
Потапяш се в нищото, което заплашва съществуването ти.
Паниката расте.

Ти достигаш,
докосваш с ръка…
…докосването на някой друг
…има още някой тук, в тъмнината…
Но странно – теб не те е страх.

Мек глас нашепва в ухото ти…
…”Много-много отдавна…
…и въпреки това – точно сега…
…в празнотата на пространството и тук, в сърцето…
…вълшебството е все още живо…”

И тогава другият си отива… и сякаш никога не е бил тук
и ти отново си сам…
…а може би не си